Реката

Тихо се засмях и си заслужих гневния поглед на Далия.
- Вие сте много странни! В смисъл... дори нямате смелост да си признаете, че се харесвате! - засмях се.
Странни хора... Не, странни демони. Обаче, да си призная бяха сладка двойка. Отидох до тях и леко ги бутнах един към друг. Те започнаха да се гледат продължително...

Обичах да предизвиквам Далия. Когато се ядосаше ставаше още по-секси. Боже, бях луд по нея. Гледах я гневно, както и тя мен.
-Въобще не я харесвам!
-О, не ... въобще - каза тя саркастично - Явно това, че спиш с мен през ден не означава, че ме харесваш.
Явно се беше ядосала - СУПЕР!

Изгледах Дийн.
- Защо го правиш? Много ли е секси, когато я нараняваш? Стига, не е проява на слабост да признаеш, че имаш чувства към него, не се дръж като последния идиот.
Далия го гледаше сухо, но в очите й се криеше усмивка.
- И ти. - погледнах я. - Защо не направи първата крачка? Стига, хора... Нека това завърши както трябва да завърши...

-Не трябва да завършва никак. Не я харесвам! - казха троснато аз
Не обичах някой да ми казва какво чувствам. Обичах свободата си и не исках да се обвързвам или по-скоро да се "завързвам" с един човек.
-Върви по дволите! - каза Далия
Уоооу! Явно ядосах дявола! Когато Далия се ядосаше ... можеше да бъде много лошо.

Вдигнах глава към притежателката на гласа - красиво младо момиче. Беше вампир, но по-любопитното беше, че беше сестра на Катрин Евълс (герой) - онази вампирка, която в дискотеката се беше опитала да ме убие чрез илюзия, и която беше отнела гаджето на Кейси - голямата й любов.
- Ти си сестра на Катрин! - прошепнах на себе си, а момичето се обърна с гръб към мен.
- Голяма работа! И без това не я познавам. - отвърна ми троснато с детски обиден глас.
- Ти си сестра й... Къде е тя? - не се отказвах. Бавно се изправих и я хванах за лакътя. Когато я дръпнах леко, за да я погледна, тя бързо се обърна към мен и ме блъсна с голяма скорост в едно дърво. Аз си ударих гърба, паднах на земята, а тя ме гледаше спокойно.
- Никой няма право да ме пипа! - звучеше съвсем наивно, като малко дете. - Ясно? Коя си ти?
Изправих се бавно като пъшках.
- Каролайн. Ами ти? - вдигнах брадичка.

- Не съм длъжна да ти отговарям! - троснах се точно като малко обидено дете, което си искаше играчката обратно.
- Но аз ти казах! - отбеляза тя с укор.
- Но аз не съм казала, че ако ти ми кажеш името си, и аз ще ти кажа своето. - обясних й като на малко дете, като изговарях бавно всяка дума. - Свхащаш ли?
Каролайн ме погледна обидено. Явно не й харесваше държането ми.
- Извинявай! Не исках да бъда груба. - вдигнах рамене с лека невинна усмивка.
- Тогава не бъди. Няма да свърши светът, ако си кажеш името.
- Права си. - вдигнах отново рамене със същата усмивка, но отново не й казах името си. Просто не исках, и бях голям инат.

Бяха минали няколко дни, откакто Евър се върна в Мистик Фолс. Всичко й изглеждаше променено, единствено малката рекичка в покрайнините бе останала същата. Тя носеше в себе си историята на семейството й и на самата нея. Неведнъж тя бе играла тук с братята си, неведнъж бе плакала тук..
Слънцето печеше силно, беше голяма жега и Евър реши да се изкъпе в реката. Тя се огледа: наоколо нямаше никого. След това се съблече чисто гола и започна да плува в реката. Тя направи морска звезда, затвори очи, усмихна се и усети жаркото слънце. Изведнъж рязко се обърна, защото се блъсна в някого.
- Боже Господи! - прошепна тя, щом видя в кого се беше блъснала. Искаше й се изобщо да не бе идвала тук.

- Здравей, скъпа! - ухили се Пък самодоволно.
Беше решил да поплува, а след това да се заеме отново с преследването на Катрин. И ето ги сега, Евър и Пък заедно голи в реката. Пък погледна надолу през бистрата вода и повдигна вежди доволен. На Евър й стана неловко, удари Пък в гърдите и той замалко изгуби равновесие, след това започна да се смее, а Евър тръгна бързо към брега, където започна да се облича, обърната с гръб към него. Пък излезе от водата малко след нея. Когато тя тъкмо се канеше да облече тениската си, той взе дрехата от ръката й и я хвърли на земята, след това хвана Евър за лакътя и я придърпа към себе си:
- Липсваше ми. - Той приближи лицето си към врата й и я подуши: - Уханието ти... Докосването ти..
- Пусни ме! - Евър започна да се дърпа и съпротивлява, но безуспешно.
- Искам пак да сме заедно.. - прошепна в ухото й Пък.

- Мечтай си! - изсъска му Евър, взе дрехата си и се облече.
- Какво се промени, Евър? Луцифер вече е в Ада, можем да бъдем заедно, аз...
- Наистина не разбираш какъв е проблема, нали? Мислиш ли, че само теб обичам? Не разбра ли, че обичам еднакво и двама ви, а ти ме лиши от любовта на Луцифер! Не мога да живея без теб, нито без Луцифер, надявах се да го разбереш и да не го пускаш да си тръгне, но вместо това ти ме поиска само за себе си! Не помисли, че аз искам и двама ви!
- Обвиняваш ме.. че не съм те оставил да имаш и двама ни? - Пък се разгневи, бързо отиде до едно дърво и го удари силно. - ЗАЩО???? - изкрещя той. - КАЖИ МИ!!!!!
- Не те виня.. но ако не мога да имам и двама ви, предпочитам да нямам никой от вас. Сега се махни оттук и ме остави намира. Когато Луцифер отново дойде на Земята.. и мога да обичам и двама ви.. тогава пак ме потърси. Когато спреш да си егоистичен.

Щом чу тези красиви и искрени думи, гневът на Евър внезапно я напусна. Тогава тя осъзна, че и тя не беше успяла да го забрави и да продължи живота си без него и Луцифер. И Луцифер...
- Ами Луцифер? - внезапно се сети тя. Пък въздъхна с лека досада и се отдалечи от нея. - Съжалявам, аз просто..
- Луцифер е в Ада, Евър! Скоро няма да слезе на Земята, не и по времето на твоя живот. - каза той гневно.
Евър се натъжи и погледна към земята. Беше разочарована и не можа да го скрие от Пък. Виждаше, че това го изяжда отвътре, съсипваше и нея. Тя направи крачка към Пък, но той просто направи крачка встрани.