Реката

Дийн спря колата и Далия слезе от нея. Беше красиво, и то много. Въздухът беше свеж, нямаше хора и бяха сами. Сега можеше да му признае чувствата си. Те седнаха на полянката до реката и тя му заговори
-Хей, Дийн ...
Той се обърна.
-Да?
Тя се поколеба, но знаеше, че сега беше времето. Познаваха се от няколко години, а той все още си мислеше, че за нея е само най-добрия приятел.
-Исках да ти кажа нещо ...
-Задръж си мисълта!
Той хукна нанякъде. Както обикновено все така правееше без да й казва накъде отива. Сигурно беше тръгнал да потърси малко храна, защото мислеха да си направят къмпинг. Далия остана сама с мислите си.
-Да! Винаги така става.
Тя съблече блузата и полата си и скочи във водата. Беше гола, не я беше срам от Дийн. Не е като да не я беше виждал така. Една нощ преди няколко години бяха отшли на някакво парти и така се бяха напили, че на сутринта се събудиха един до друг. Можеха да предположат какво е станало. Въпреки всичко не им пукаше и продължаваха дружбата си като си спомяха събуждането със смях. Далия не я беше страх от дивите животни. Знаеше, че каквото и да й се изпречи на пътя тя щеше да го убие .. ако е нещо не особено приятелски настроено, де. Изведнъж тя чу странен звук откъм храстите. Не каза нищо, защото знаеше, че ако е някакъв изнасилвач нямаше да отговори. Тя бавно и тихо излезна от водата и взе харпуна. Насочи го към храстите, но от там въобще не излезна чудовище или някакъв психар, а момиче - обикновено на пръв поглед момиче.

Изтупах калта от ръцете си. Имах няколко драскотини , от които течеше кръв, а дрехите ми бяха мръсни, кални и прашни, но не ми пукаше - единственото, което имаше значение бе, че все още бях жива и бях избягала от върколака. След срещата с Катрин в дискотеката имах нужда да се скрия известно време, за да осмисля всичко. Не знаех нищо за семейството си , истинското си семейство. Майка ми беше ми разказвала преди много години, че намерила едно бебе, завито в пелените си, което било захвърлено в някакъв пуст квартал и плачело. Дали имах роднинска връзка с Катрин, или името й просто случайно беше изникнало пред очите ми? Тези въпроси не спираха да ме тормозят. И тогава всъщност забелязах, че бях размърдала храста и се бях открила. Дали и тя беше от онези върколаци, които ме преследваха...? Скрих се отново зад храста, като се надявах да не й хрумне да се приближи и да ме попита какво правя тук.

Беше в много странно състояние. Цялата беше мръсна и дрехите й бяха изпокъсани. Бях сигурна, че бягаше о нещо. Оставих харпуна и скочих обратно във водата. Усетих, че още се криеше в храстите и извиках:
-Спокойно! Няма да те изям! Покажи се.
В този момент Дийн се появи от другата страна и ми извика:
-Кой няма да ядеш, защото аз лично съм много гладен!
Обърнах се към него и започнах да обяснявам:
-Някаква вампирка се крие в храстите.
Бяхме демони все пак, усещахме ги. Не се страхувахме от тях - имахме достатучно сили, които можеха да ги спрат, ако бяха опасни.
-Хайде де, излез!
Дийн започна да се съблича. Той обаче не беше гол. Не беше толкова разкрепостен като мен. Цопна във водата. Извика й:
-Само тя е гола, спокойно!

Кой беше онзи и откъде знаеха, че съм вампир? И защо толкова държаха да изляза от храста?
Бавно отместих няколко клончета, така че имах малка дупка, от която можех да ги наблюдавам. Явно решиха, че ако не се доближават до мен, може и сама да изляза. Възползвах се да ги огледам. Всъщност, момичето беше голо, а момчето - не съвсем. И все пак не исках да изляза, ами ако бяха върколаци - от онези, които ме преследват, и искат да ме примамят да изляза, за да ме убият?
Затворих очи и се концентрирах. Така успях да извлека малко информация за тях, да усетя енергията около тях. Имаше нещо тъмно в тях, но сякаш доброто надделяваше. Бяха изминали дълъг път , бореха се срещу нещо или някой. Отворих очи и се реших да изляза, но не и да се приближа към тях или да кажа нещо. Просто подадох плахо глава над храста.

Тя плахо излезна. Бягаше и очевидно беше изплашена.Огледах я и й казах:
-Не сме върколаци. Демони сме.
Дийн ме погледна стаписано и започна да ме поучава:
-Благодаря, че разкри не толкова очевидното, Далс!
Забога, Дийн! Силите ти не са, за да се фукаш с тях пред други свръхестествени същества - те са, за да ги използваш! Не разбираш ли? Тя е вампир?!
Дийн ме гледаше ..
-Има силата усещане! Даааа?!
Отвърнах поглед от него и заговорих на момичето, което очевидно беше очудено:
-Та, какво правиш в тази самотна част на гората, където се предполагаше да сме сами?
Знам, че звучах гадно, но много исках да призная на Дийн чувствата си. Въпреки това момичето изглеждаше добро и приятно. Щеше да ми е интересно да си побъбрим.

Усетих, че не бях желана. Не бях се появила в точния момент (всъщност не знам дали имаше точен момент за това). Боже, помислих си, тя наистина го обича. Идеше ми да си ударя шамар, защо се бях появила точно сега? Отгоре на всичко трябваше и да обяснявам неща, които никой не трябваше да знае.
-Не бих ти казала, но знам, че така или иначе вече знаеш, че бягам... Преследват ме едни същества.
Все още не смятах, че трябва да разкривам повече подробности за себе си, затова спрях дотук. Знаех, че нямаше да ме издадат на никого, но все пак дори за тях беше по-добре да не знаят.
Свих юмруци, защото бях нервна и уплашена. Чакай, казах си. Те не са като онези същества. Знаех, че мога да им се доверя, затова седнах на тревата, взех една малка клечка и започнах нервно да дълбая линии в пръстта.
-Преследват ме върколаци още откакто се върнах от Атланта, не ме оставят намира.
Изведнъж спрях да дълбая, вдигнах глава и ги погледнах умоляващо и несигурно едновременно:
-Можете ли да ми помогнете?
Знам, че беше нахално, но тези същества искаха да ме убият и трябваше да се спася, те бяха последната ми надежда. Зачаках отговор със затаен дъх.

Тя ни разказа историята си. Явно беше попаднала в голяма опастност. Върколаците бяха един от най-лошите кошмари за вампирите, а тя беше преследвана от тях. Погледнах Дийн с колебание, а после отвърнах поглед и й казах:
-Може би ...
Заплувах към брега и излезнах от водата. Взех една от кърпите и я обвих около себе си. Приближих се към момичето и й прошепнах:
-Ще ти помогнем, но да не си посмяла да му кажеш, че чувствам нещо към него!

ЕДИТ: Ще ходя до магазина ти остани на линия и пиши, аз след около 30 минути идвам! Моля те стой на линия! :* ;д

Леко се усмихнах с насмешка. Това момиче!
Отдъхнах си с огромно облекчение. Дано не ме лъжеха, иначе... иначе... е, не знам какво би могла да причиня на демон, не знаех дали са по-силни от вампирите. Но не исках повече никой да ме преследва. Достатъчно беше, че си бях намерила враг в лицето на върколаци от Атланта, не исках още проблеми.
Огледах момчето. Беше симпатично, не мой тип, но все пак изглеждаше добър. Замислих се.. дали животът ми с Ник щеше да е по-лесен, ако и той беше вампир, а не ловец на вампири? Тогава мислите ми бяха прекъснати .
-Как точно ще ми помогнете?
Не знаех дали наистина могат, или просто искаха да ме успокоят. Сърцето ми заби лудо от шума, който чухме, идващ от гората...

Тя ме попита как щяхме да й помогнем. Отдалечих се от нея и погледнах Дийн с моя "мистериозен" според него поглед.
-Не е твоя работа - казах й с изражение тип "как може да питаш, като е ясно, че не трябва да знаеш" - когато му дойде времето ще разбереш.
Загледа се в нея. О, да бях добра в четенето на мисли. Дийн ме прекъсна:
-Ъмм ... Не мислиш ли, че трябва да й кажем?
Погледах го отегчено, скочих във водата и започнах да го целувам ... това си беше "наше нещо" ... бяхме приятели, но ни се случваше и да отидем по-далеч от това. Абе ... бяхме си friends with benefits, но се обичахме като приятели и никога не се карахме.
-Стига, Уинчестър! Не бъди толкова скучен! Остави я да се чуди ... по - ... интересно е. - погледнах я - Е, значи Дийн не е твой тип?
Видях как ме погледна.
-О, да - добра съм със силите си! - казах аз самодоволно.

Не знам дали ме укоряваше за това, че Дийн не е мой тип, или наистина ме питаше. Но онова нещо още беше там и онзи шум... нещо ни дебнеше, приближаваше се към нас и ме беше страх. Не го ли чуваха? Огледах се притеснено, после ги погледнах въпросително - какво щяха да правят?

Докато целувах Дийн чух някакъв шум. Той беше по-бърз от мен. Излезна от водата, взе харпуна и го насочи към храстите. Аз се огледах и чух мислите на съществото ... беше ... човекът, от когото имах най-ужасните спомени! Извиках към Дийн:
-Стрелай!
Той ме гледаше ...
-Стрелай по дяволите, стреляй! Какво чакаш?
От храстите излезна само някакъв заек. Дийн ме погледна странно, а аз излезнах от водата и се увих:
-Какво става?
-Аз ... това беше ... ТОЙ!
Дийн се досети, че съм имала видение ... имах видение за човекът, който ме изнасили в нощта преди да ме превърне Луцифер. Дийн го усети. Бях му разказвала.
-Не ... не, не беше. Беше само видение, Далс!
-Именно - това му е лошото! Той идва, търси ме. - плачейки казах аз
Непознатата се чудеше са какво говорехме, а в същия момент се сетих, че не сме се запознали. И двамата с очудиха колко бързо ми се оправи настроението, като се обърнах към нея и й казах:
-Далия! Ти коя си?

Отначало си мислех да се представя с фалшиво име, вярвах им на 90%, но все пак...
- Алис. Грийн.
Гласът ми обаче се разтрепера и прозвуча много несигурно. Далия присви очи, знаеше истинското ми име. Въздъхнах и се предадох.
-Всъщност съм Каролайн. Форбс.
Усмихнах се. Е.. може би им вярвах на 99% ...
- Ами вие? Каква е вашата история?
Погледнах ги с очакване и повдигнах вежди подканващо.

Представи ми се. Попита ме за нашата история. Погледнах я с присвити очи:
-Дълга история ... И като казвам дълга значи, че е наистина дълга и нямаме време за това ... когато му дойде времето ще разбереш. Твърде заета съм да мисля за боклука, който ще ми се изпречи на пътя след няколко дни. Погледнах Дийн с надежда:
-Наистина трябва да му попречим да дойде. Може този път наистина да ме убие.

2 дни по-късно

Стигнах до реката и се огледах. Нямаше никого. Далия и Дийн ги нямаше. Бях избягала просто така, без дори да обясня защо! Просто поисках да остана сама и отидох при водопада, където се запознах с Кейси. Исках да се извиня и все пак да ги помоля да ми помогнат, но сега ги нямаше... Сълзи напираха в очите ми. Защото вероятно ги бях обидила и се бях държала като глупачка, и второ, защото сега нямаше кой да ми помогне. Седнах на земята и гневно започнах да късам стръкчета трева и ядосано да ги хвърлям на земята. Защо, защо, защооо??? Защо бях избягала, сега вероятно никога повече нямаше да ги видя! Те и Кейси бяха единствените хора тук, на които вярвах, а сега остана само Кейси!

Дийн се чудеше защо момичето беше избягало така, но аз не му го отдавах толкова на мислене. не ми пукаше особено. Обещахме да й помогнем, а тя избяга. За всеки случай се връщах на реката всеки ден, за да видя дали случайно не се е върнала. С Дийн днес отидохме сами и я видяхме да плаче край водопада.
-О стига сълзи, кралице на драмата - казах аз с присмешка.
Наистина понякога бях доста дръзка и гадна, но все пак... в това ми бе таланта. Казвах каквото мислех. не ме интересуваше какво си мислеха другите - имах Дийн.
-Значи реши най-накрая д потърсиш помощта ни? - попитах аз като подигнах едната си вежда. - Ами, ако нямаме желание да ти помогнем? Кажи дали ни искаш помощта последно или не, защото не си единствената в опастност.

Внезапно вдигнах глава, щом чух един познат глас.
- Далия??? Какво правите тук...?
Не можех да повярвам на очите си. Въпреки че с Далия и Дийн още не се познавахме толкова добре, се зарадвах, когато ги видях.
- Да... съжалявам, че избягах. Понякога съм много странна. Ще ми простите ли?

Изглеждаше разстроена, но като ни видя сякаш се разведри и ни попита какво правим тук. Дий започна да й обяснява.
-Ами ... ние ... такова ... не те харесвам.
Тя го гледаше странно.
-Боже, Ди, спри да говориш! - казах аз.
Когато се прибрахме той не спря да ми говори за нея. Защо по дяволите се случваше на мен? Попита ни дали ще й простим за това, че ни е оставила.
-За какво да ти прощавам? Не е като да си разбила сърцето ми. - казах аз с отегчение.
Съблекох се и скочих в реката. Този път бях с бански.
-Боже, Далс, ти имаш бански? - каза Дийн очудено
Изгледах го странно, а после и нея, която също ме гледаше странно.
-Какво, проблем ли имате?

- Не...
Притесних се... кой знае какво си мислеше Далия. И защо Дийн ми каза, че не ме харесва? Да не би да мисли, че...
Не, през живота си бях обичала само един човек истински и това бе Деймън. Същият този Деймън, който близо 2 години си играеше с мислите ми и ме караше да пия кръв, а после просто избяга, без дори да каже къде. Оттогава не го бях виждала - бяха минали повече от 300 години. Опитвах се да го намразя и забравя , но не се получаваше. Дълбоко в себе си аз знаех, че все още го обичам и копнеех някой ден отново да го видя.
- Моля ви... - погледнах ги умолително - Помогнете ми. Един върколак вече знае къде съм... всъщност знаят два, но единият е жена и в момента живея при нея. Вчера в пещерата зад водопада...
И тогава погледнах Далия и Дийн - те ме гледаха, сякаш бях някаква луда, и тогава усетих, че пак се бях впуснала в приказки . Когато стане така , започвам да пелтеча без да мисля какво казвам, бързо, без дори да си поемам дъх.

-Много си интереснa, знаеш ли ...
Дийн ме прекъсна:
-О, прекрасна си ...
-Млъкни! - казах аз с най-ядосания си тон.
-Хеей .. не се дръж така. Какво съм ти направил?
Изгледах го с досада. Обичах го, а кучият му син не го осъзнаваше. Край - повече нямаше да угаждам на никакви мъже.
-Правиш ми това, че ставаш все по-досаден и по-досаден с времето - казах аз, гледайки го с присвити очи - Та ... наистина си ми много интересна, Кер! -това последното го казах с ироничен тон, защото мразех да казвам на някого на галено .. освен на Дийн, де. - Казваш, че те е страх от тези ... върколаци, а всъщност живееш с такъв? Беже, кралице на драмата - наистина си непредсказуема.
Говорех й сякаш бях очудена. Просто се държах като кучка, но не ми пречеше - стига никой да не ме закача.

Усещах, че Дийн беше влюбен в мен, но не исках да го нараня - аз не си падах по него. Далия си падаше по него и той трябваше да е с нея, но...
- Не, Кейси не е като тях. Именно тя ме защити от онзи вълк в пещерата! - побързах да се оправдая аз. - Няма да повярвате, тази нощ чухме призрака на починалата й баба... - Опитах се да не звуча откачено, но вероятно точно така прозвучах и побързах да поясня: - Наистина. От нея Кейс е наследила къщата и през нощта...
- Не искаме да слушаме повече! - сряза ме тя. Защо се държеше така? Просто се опитвах да се сближа с тях...
- Просто ми помогнете, ясно? Казахте, че можете - направете го, защото във всеки един момент от живота си съм в опасност и това не ми харесва!

Докато тя ми разказваше за духът на бабата на приятелката й, аз я прекъснах:
-Не ни се слуша ... не ни интересува!
-Хайде, Далс - остави я да ни разкаже историята си!
Дийн се съблече и се гмурна при мен.
-Защо ми е да я слушам? Сякаш ме интересува призракът на бабата на приятелката й - отвърнах аз с пренебрежителен тон
Каролайн ни каза да й помогнем. Боже ... убедена беше.
-Можем ... но отделен въпрос е дали искаме. Малко ни комплексира след като избяга от нас - казах аз с престорено разочарование
-Стига, Далия! - сряза ме Дийн - Защо се държиш така?
-Боже, Ди! Много отворен си станал! Внимавай с кого се захващаш - казах аз
Излезнах от реката и без да се обличам тръгнах нанякъде като преди това се обърнах към тях.
-Изчезвам от тук. Не ми се слушат небивалиците ти, Кер! Помисли си добре дали наистина искаш да ти помогнем, защото ако е така - трябва да решиш най-после.
Изчезнах зад дърветата, но се скрих зад един храст и започнах да подслушвам Дийн и Каролайн.

Тя изчезна зад дърветата и с Дийн останахме сами. Беше много неловко. Той направи крачка към мен, но аз направих крачка в страни.
- Стига... - опитах се да звуча нормално, за да не го нараня, но прозвучах много грубо и пренебрежително. Поех си дъх и му обясних: - Не те харесвам.. Добре, харесвам те, но... не по... онзи начин.
Спрях и го погледнах загрижено, очаквайки какво ще каже. Далия, по дяволите, къде си...

Стоях зад дърветата и чаках да видя какво ще стане. Боже, Дийн наистина ли беше толкова глупав? Не виждаше знаците, които му пращах? Боже, хубав беше, но наистина тъп. Глупак! Видях как той се приближи до нея, а тя отстъпи в страни. Явно не се чувстваше към него по същия начин ... Тя му каза, че не го харесва, поне не по този начин. Чаках да видя реакцията му и си шепнех:
-Хайде, Дийн! Хайде! Направи нещо, по дяволите!

След като Каролайн ми каза всичко това, аз се огледах наоколо и се приближих към нея:
-Спокойно - и аз не те харесвам! - казах аз с усмивка и й намигнах - Всичко това беше, за да накарам онази, дето не разбира колко я обичам да ревнува.
Гмурнах се отново в реката. Имах нужда да се поразхладя. Каролайн ме гледаше странно. Явно наистина се беше хванала. Трябваше да стана актьор ... особено добре щях да играя ролята на демон. Или пък на ... лъжец. Засмях се на Каролайн.
-Не се сърдиш, нали? - попитах аз като я погледнах въпросително.
От храстите излезна Далия:
-От колко време седиш там? - попитах аз
Тя ме погледна с присвити очи:
-О, не се безпокой, миличък - достатъчно дълго. - каза тя с гаден поглед.
Явно в момента не й бях особено симпатичен.