Пътеката към водопада

Вървяхме по пътя към водопада от пет минути. Алис не казваше нищо. Изведнъж я чух да казва:
- Значи ти вярват, а? - тя звучеше едновременно закачливо, иронично, но и малко укорително. Когато я погледах изненадана, тя ми намигна. -Усетих те.
- Какво имаш предвид? - казах с лека досада. Струваше ми се, че говори все с недомлъвки.
- Знам какво направи на Ейнджъл. - Тя отново не звучеше укорително, в гласа й се усещаше спокойствие. - Знам, че понякога ставаш зла. Защо е така?
Сведох глава. Така или иначе вече беше усетила..
- Сестра ми, Катрин, е полудемон. Тя е моя кръв, защото сме сестри, въпреки че имаме само общ баща. Не знам защо, но понякога сякаш ние... се свързваме, дори не знам как става. Просто понякога част от демонството й достига до мен и ставам зла. Моля те.. не казвай на другите... не мога да го контролирам, опитвала съм, но не се получава.
- Може би Катрин го прави... - замисли се Алис. - Може би има някакъв начин да се свързва с теб по този начин?
- Може би... - отвърнах замислено и двете продължихме да вървим мълчешком.

Докато вървяхме, аз разказах на Шер историята си, после и тя ми разказа нейната.
- Ами ти... имаш ли деца? - попита ме тя, явно бях пропуснала да й разкажа. Опитвах се да забравя за дъщеричката си, която видях единствено при раждането й, и явно бях успяла да се самоубедя, че не съм имала дете.
- Да, имах.... когато отидох в Европа, родих момиченце. - Споменът за това предизвика усмивка на лицето ми. - Но вече бях вампир, непрекъснато се местех, а и детето беше в опасност. Затова го дадох на едни добри хора и оттогава не съм го виждала. - сълзите заблестяха в очите ми. - Ами ти?

- Да, там е проблемът... аз родих.. Преди 49 години бях изнасилена. Не можах да се защитя! Беше по-силен от мен! - разплаках се и едва довърших изречението си. После избърсах сълзите си и се съвзех: - Алис, мисля, че Ейнджъл е мой син..
- Но ти си влюбена в него, Шер! Влюбена си в сина си..?
- Не съм сигурна, че той е мой син..
- Тогава защо мислиш, че е?
Добър въпрос, но не бях сигурна, че знам отговора.
- Детето ми имаше един белег... този белег бе последното нещо, което видях, преди една жена да ми вземе сина.
- Белег? Какъв белег?
- Беше на рамото му, в началото на гърба - сърце. Онзи ден видях същия този белег върху рамото на Ейнджъл. Не може да е съвпадение...

И двете млъкнахме, Алис не знаеше какво да каже.
- Да продължаваме, чака ни път! - опитах се да звуча весело, но не се получи.

Замислих се. Когато Алис ме попита за какво мисля, въздъхнах.
- Аз не мога да живея без кръв.
- Това е нормално, заради същността ти. Аз също не мога, просто пия по-малко.
- Не, ти не разбираш. - поклатих тъжно глава. - Аз пия много кръв. Не убивам хора често, но когато се случи... после не мога да си го простя. Пия от кръвни банки ,но всеки път си казвам, че това не е достатъчно! И ми се иска да убия човек, за да изпитам вкуса на прясната кръв! - разплаках се, колкото и да опитвах да не плача. Алис ме прегърна. - Аз съм зла, Алис! Много съм зла!
- Не, не си! - тя избърса сълзите ми. - Ти си едно добро същество, различна си! Ти си добра, Шер!
- Не. - прошепнах тихо. - Ти нищо не разбираш. Катрин знае, че отиваме на водопада, и ни чака там! Чака теб, защото знае, че ти също търсиш Древния демон, от когото тя бяга. Тя няма да ме убие, поне не сега, защото.. аз й казах.
- Каквооо??? Шер!!!!
- Не исках да ме убие! Това бе начин да се спася! Не разбираш ли, искам да спася първо себе си! - грубо хванах Алис за лакътя и тръгнах, като я дърпах със себе си. - Така че ти идваш с мен!

- Моля те, издръж още малко...
Всъщност беше още много, защото къщата на Кейси беше далеч оттук. Погледнах я загрижено: нямаше да издържи дотам. Беше прекалено слаба, действието на отварата още не беше преминало. Най-близката къща, за която се сещах... беше на Ник Роджърс, известен като ловец на вампири. Нямаше начин. Тогава се сетих, че Каролайн ми беше разказвала за него: каза ми, че е много мил и добър човек. Надявах се да е така, защото ако с Алис останехме тук, Катрин щеше да ни намери, а ако тръгнехме към къщата на Кейси, Алис нямаше да може да издържи. Беше много слаба, дори не можеше да говори, не можеше и да ходи сама, а се подпираше на мен и затова вървяхме толкова бавно. Нямахме време, скоро Катрин щеше да се върне в пещерата и да разбере за бягството ни. Без повече да мисля, поведох Алис към къщата на Ник. Ако тръгнеше да ни напада, щяхме да се защитим, без да го убиваме. Просто нямахме друг избор, нямаше къде другаде да отидем!