Домът на Ник Роджърс

Стаите:

Домът на Ник Роджърс 73813_RS98764_IMG_00

Домът на Ник Роджърс 73813_RS98764_IMG_02

Влязох в къщата, качих се на втория етаж, където беше апартамента на приятеля ми, и звъннах. Досега бях идвала тук доста често, но преди няколко дни с Ник се скарахме за нещо незначително, всяка двойка се кара понякога, и тогава си взех нещата и го напуснах. Но се оказа, че няма къде да отида, затова си оставих куфара с багажа в пещерата зад водопада, където бях срещнала Кейси - там нямаше никой да ми вземе нещата. Но след като разбрах, че Дийн и Далия ме бяха излъгали, че ще ми помогнат за върколаците, които ме преследваха, исках повече от всякога да бъде до мен. Това беше нещо съвсем обичайно за нас, ние често се караме за дреболии и аз, понеже съм инат, си взимам багажа и го напускам, а на другия ден се връщам при него. Както винаги, той отвори вратата, видя ме, усмихна се и без да каже нищо, ме прегърна.

Вътре в себе си се засмях - ама че инат беше моята Кер! Просто се усмихнах, прегърнах я и влязохме вътре.
- Вече нямаш доверие на пещерата зад водопадите, а? - подхвърлих иронично и Кер се засмя.
- Не и след като заварих там едно момиче-върколак. Беше мила и ме приюти в къщата си. - усмихна се тя.
- Върколак? Разкажи ми. - извадих един сладолед от фризера и й го дадох. Не знам откога не беше яла, но съдейки по това колко гладно се нахвърли на сладоледа, си правех изводите.
Така разбрах за тази Кейси и за някакъв призрак.. объркана история. Керълайн ми го разказа на един дъх, а аз я гледах с поглед , казващ "Да, дишай, по-леко.." и едва се сдържах да не избухна в смях. Но Кер не обичаше да изглежда глупаво и да й се присмиват, и всеки, който го направеше, рискуваше да си навлече гнева й.
- Какво става в съвета..?
Не знам защо, но винаги, когато говорех за съвета или тя ме питаше, ставаше много неспокойна и нервна.
- Оказа се, че вампирите са много повече, отколкото предполагахме. - въздъхнах. - Ще трябва да вземем по-строги мерки. Има прекалено малко хора в града, приемащи върбинка под някаква форма.
Аз извадих от шкафа едно оръжие от тези срещу вампири, които баща ми ми беше дал, и започнах да галя острието му.

- Недей! - извиках, оставих сладоледа на дивана и изтичах до Ник. Не обичах да гледам оръжия срещу вампири, беше очевидно защо.
- Хей, какво ти става? - учудено ме погледна той, а след това погледна към дивана и стичащият се по него шоколадов сладолед. Дали беше заподозрял нещо?
- Аз... извинявай... не знам какво ми става днес. - оправдах се и му обърнах гръб. Дишай, дишай... това беше просто оръжие, той не знае, повтарях си. Дишах дълбоко и не усетих как Ник беше дошъл при мен и беше сложил ръка на рамото ми.
- Какво ти става? Защо се държиш така..?
- Не мога повече, Ник. - прошепнах задъхана. Трябваше да му кажа. - Аз не съм това, за което ме мислиш. Аз съм .. вампир.
Вдигнах виновно глава и срещнах погледа му: едновременно ужасен и студен. Човек рядко можеше да види този поглед, Ник винаги беше усмихнат.
- Съжалявам.. - изхленчих и се разплаках. Понечих да го прегърна, имах нужда от това, но той просто направи крачка назад, като продължаваше да ме гледа така. - Ник, моля те ..

Гледах я потресен. Истина ли беше..? Търсех вампири, а самата ми приятелка, най-близкият ми човек, беше такова същество!
- Махни се. - прошепнах аз изплашен.
- Ник, стига .. не ме оставяй, няма да те нараня. Моля те.
- Откога си такава? - гледах я с омраза, а тя плачеше и хленчеше.

- На 334 години съм, Ник.. Но не съм искала, ясно? Никога не бих го поискала! Обичах едно момче, а то ме манипулираше и той ме превърна.. Моля те, дай ми шанс да ти покажа, че не съм чудовище..!
Толкова се страхувах от този момент, макар че знаех, че някога ще настъпи. Най-големият ми страх беше Ник да разбере какво съм, защото щях да го нараня и щеше да ме убие.

Погледнах я в очите. Това беше момичето, с което бяхме преживели толкова много неща, бяхме минали през толкова много препятствия! Момичето, което предизвикваше и бършеше сълзите ми, което ме насърчаваше и подкрепяше. Пред очите ми се появяваха картини..
И все пак беше едно от онези същества. Точно такова същество бе убило майка ми. Да, Каролайн не беше от онези същества, но все пак.. бях научен да мразя вампирите заради мама. И ги мразех от дъното на душата си.
- Махай се. - повторих тихо.
- Чуй ме..
- Махай се, Керълайн! - повиших аз тон. - Нямаме бъдеще заедно.
Тя се разплака и бавно излезе от апартамента.

На вратата се позвъня. Щом отворих, видях две млади момичета, едното от които бе изтощено и се подпираше на другото.
- Кои, по дяволите, сте вие? - изгледах ги аз.
- Моля те, помогни ни! - каза едното момиче, не това, което бе отпаднало и едва се държеше на крака, а другото. - Моля те, тя има нужда да си почине. - посочи с брадичка приятелката си и ме погледна умолително. Отворих широко вратата и се свих така че да минат покрай мен и да влязат.

Ник, за наше щастие, не ни усети и ни пусна да влезем. Той ми помогна да сложа Алис на дивана, и ме попита кои сме и какво правим тук.
- Избягахме от една лоша жена... Това беше най-близката къща, която видяхме... Каролайн ми е разказвала за теб, че си добър човек. Очевидно е била права.
- К...Каролайн? - той се изненада. - Откъде познаваш Каролайн?
- Дълга история... Срещнахме се случайно, сега и двете живеем при една жена.
- Тя добре ли е...? Има ли си...
- Не, все още не те е преживяла, не излиза с никого. Иначе е добре! Виж, Ник, същността й не я прави чудовище...
- Знам, но...
- Тогава какво? Тя не е избрала това, превърната е против волята си, а ти наливаш масло в огъня. Тя е страхотна, Ник... няма да намериш друга като нея.
Той се замисли.
- Може ли да си взема душ?
- Разбира се! - отвърна той. Аз влязох да се изкъпя, а той остана в хола все така замислен.

След десетина минути Шер излезе от банята по хавлия. Тя седна в хола на дивана до мен.
- Каква е историята ти?
Не обичах да говоря за миналото си, защото това отваряше стари рани. Все пак реших да споделя историята си с Шер, защото изглеждаше добро момиче, на което можех да се доверя. Разказах й за майка ми, убита от вампир, и как след това баща ми ме бе научил да ги убивам.
- Има и добри вампири. - прошепна тя.
- Да, сега се убедих. Каролайн... тя е наистина добра и мила, но самият факт, че е вампир, ме влудява и...
- Тя не иска да е такава. - обясни ми тя и се приближи към мен: - Понякога и аз не искам... - прошепна тя. Погледнах в очите й и разбрах, че това, което ми липсваше с Каролайн, можех да намеря при нея...

Той бавно се приближи към мен, точно като по филмите, и устните му се вплетоха в моите. В този момент нищо друго нямаше значение, дори това, че се познавахме от пет минути, нищо друго не съществуваше. Бяхме само аз и той... Светът ми се преобърна за няколко секунди. Той отново ме целуна страстно, обвих лицето му в ръце, както и той моето. Съблякох бялата хавлия, която криеше тялото ми, той ме взе на ръце и ме отведе до леглото, където продължихме... Той галеше и целуваше цялото ми тяло, впиваше жадно устни в моите. Нищо друго не ме интересуваше, исках само Него...
Отдавна не бях се любила с някого, не бях се отдавала така истински, не бях допускала някого до най-интимните кътчета на сърцето си. Когато отворих очи, наоколо беше тъмно. Погледнах настрани: Ник бе скръстил ръце под главата си и гледаше нагоре замислено. Той хвана ръката ми в своята и се усмихна. Поведе ме към терасата.
- Какво правиш? - засмях се. Той ме изведе на терасата и се загледа в звездите:
- Виждаш ли тази звезда там? - посочи той. Кимнах. - Това е Сириус, най-ярката звезда в нощното небе.
- Да... всяка вечер се вглеждам в нея... за 619 години не се е променила. Не и видимо, но отвъртре се променя непрекъснато.. - обърнах се към Ник: - Готов ли си да ме обичаш въпреки същността ми? Готов ли си, Ник?
Той замълча. Загледа се в мен и погали косата ми.
- Не мога да ти обещая. Научен съм да ви мразя, израстнал съм с тази омраза и макар да виждам, че си различна, както и Керълайн, не мога да ти обещая нищо. Съжалявам.
- Няма проблем, ще изчакам колкото време е нужно, но няма да се откажа от теб.

Събудих се от слънцето, което блестеше в очите ми, и ги скрих с длан. Беше десет часа и петнайсет минути. От кухнята се носеше миризмата на палачинки: Шер тъкмо правеше закуската.
- Можеш да готвиш? - учудих се.
- Да, това е голямата ми страст! - усмихна се тя сияейки. Направи ми впечатление, че вече не беше толкова затворена в себе си, дори напротив: усмивката не слизаше от лицето й. Личеше си, че е щастлива.
След малко дойде и Ник. Запознахме се и той ме увери, че няма да ни убие, и е готов да ни помогне с каквото може.
- Благодаря ти. - усмихнах се и погледнах към Шер: - Но след закуска ще се върнем при Кейси, вече съм по-добре.
Шер се съгласи с мен да си тръгнем след закуска:
- Сигурно Кейси е звъняла и като не съм вдигнала, се е притеснила. Така че ще побързаме.