Дискотеката

Това е дискотеката в Мистик Фолс.

Огледах се. Наоколо беше претъпкано с хора. Значи това било 21 век.
Започнах да вървя в неизвестна посока, като бутах хората след себе си, без да им се извинявам. Усетих няколко възмутени и гневни погледа върху себе си, точно това ми трябваше. Когато хората ме мразеха, се чувствах страхотно. Обожавам омразата. Аз буквално се храня от омразата на хората.
Бях се върнала в Мистик Фолс заради две неща: да убия майка си, която също беше превърната във вампир, и да открия сестра си, за която знаех единствено, че е извънбрачно дете на баща ми, живее тук и е някакво свръхестествено същество. Не знаех дори как изглежда, но имах дарбата да я позная, щом я срещна. Явно не беше тук. Бързо тръгнах към изхода, ушите ми вече не издържаха на целия този шум, когато момичето, което бях блъснала, ме изгледа и застана точно пред мен.

Застанах пред жената, която буташе всички по пътя си. Ама че наглост! Явно се учуди от смелостта ми. Чакаше да се отместя, но аз нямах намерение да го сторя. Бях усетила нещо в нея, нещо странно, свръхестествено. Това всъщност май бе по-вероятната причина да препреча пътя й и да не я пусна да мине.
-Не си дошла тук случайно... Имаш нечиста цел. - Присвих очи. - Искаш да навредиш на някого...
Сега вече наистина нямаше да я пусна да излезе. Не и докато не разбера защо е тук.

Откъде знаеше тази защо съм тук? Да не беше и тя някакво свръхестествено същество...? Тези мисли се въртяха в главата ми, докато оглеждах русото момиче от глава до пети.
-Мръдни се от пътя ми.
Тя обаче не го стори. Стоеше все там и все така ме гледаше подозрително с присвити очи, сякаш в момента виждаше целия ми живот и миналото ми, сякаш се опитваше да проникне в главата ми. Сега вече знаех, че и тя не е човек. Какво беше тогава?
-Мръдни се от пътя ми!
Този път го казах по-остро, със заплашителна нотка в гласа.

Беше странно, че чувах съвсем ясно думите й. Тя не крещеше, даже говореше тихо, но аз чувах съвсем ясно всичките й думи, вече не чувах музиката, около нас нямаше никой друг. Илюзия ли беше създала? Защо около нас беше мрачно и мъгливо, нямаше хора, дори не виждах земята... Просто беше черно и мъгливо, виждах и чувах единствено нея. Къде бях попаднала?
-Вампир ли си? Как направи това... Престани с тази илюзия, върни ме там, където бях!
Този път тя ме гледаше. Не долавях нищо в погледа й - нито омраза, любопитство, страх... нищо. Тя просто ме гледаше безизразно с празни очи. Разтърсих я.
-Чуваш ли?
Вече се ядосах. Но по-важното беше, че долових нещо, долових енергията около нея и тя не беше чиста. Изобщо не беше чиста. Студена болка мина през мен за частица от секундата, толкова студена, че ме заболя цялото тяло.
Но къде беше тя... Къде беше? След като я бях докоснала, тя сякаш се беше изпарила. Нямаше я.

Използвах дарбата си и бях създала илюзия - тъмно пространство, в което бяхме само ние двете, а след това бях направила астрална проекция - още едно копие на себе си. Тоест, бях направила общо две илюзии. Съвсем скоро щеше да полудее от объркване, нямаше да знае къде е и дори коя е, нямаше да знае коя съм аз. Всъщност тя беше сестра ми и беше вампир, усетих го още в самото начало и бях със смесени чувства. Разбира се, както винаги, омразата надделяваше многократно. Тя беше извънбрачна, плод на изневярата на баща ми, и още по-лошото - беше дъщеря на човека, който преди повече от 600 години ми беше отнел Стефан - единствения човек, който почти беше достигнал сърцето ми, единствения, за когото ми пукаше. Всъщност, когато бях човек, ми пукаше за всички, имах чувства... но любовта ми към Стефан... никога преди не бях изпитвала това чувство, бях готова дори да умра за него и ако бях там, когато... когато... баща ми, Онзи... щях да го защитя. Искаше ми се аз да бях умряла тогава, не Стефан. Но сега вече не ми пукаше. Помнех Стефан съвсем ясно, сякаш беше вчера, но сега аз не бях човек и не изпитвах нищо към него или към когото и да било. Сякаш не го познавах. Нищо не изпитвах към Стефан вече - нито любов, нито тъга... нищо.

-Защо си страдала? - попитах съвсем неочаквано. Бях усетила илюзията й, знаех, че е зад мен. Обърнах се и тя ме гледаше. За пръв път в погледа й долових някаква емоция - страх. Не разбирах защо се страхуваше от мен и въпроса ми. Може би я беше страх, защото бях усетила слабото й място - страданието, което е изживяла преди векове. Застанах пред нея и я погледнах право в очите.
-Катрин...

Когато ме нарече Катрин, аз разширих очи от страх. Тя знаеше, че е моя сестра. Може би тя знаеше отговора на един въпрос, който ме вълнуваше от 4 века - щом беше на по-малко от 300 години (според жената, която ми разказа за нея), а татко беше умрял преди около 600... Не, беше невъзможно да е дъщеря на баща ми. Ако наистина беше неговата извънбрачна дъщеря, щях лично да я убия. Но ако не беше? Не можех да я убия тук , сега, без дори да знам коя е и дали е тази, която трябва да убия. Трябваше непременно да разбера коя е сестра ми и кое е това момиче. Премахнах илюзията и ние отново се озовахме в шумната дискотека. Всички танцуваха, музиката гърмеше в ушите ми и не издържах повече. Хвърлих на онова момиче бърз безизразен поглед и просто изчезнах.